Поезия от всеки за всеки .

[T@nas]

Здравейте на всички !
Реших да създам този тред , за да може всеки , който желае да сподели свои или чужди произведения .
Препоръчвам ви да се публикуват повече творби от български автори .

Като за начало , ще публикувам едно мое стихотворение .

Ще чакам този момент
В онзи декемврийски ден ,
ти изгори моето сърце .
Навън нямаше лед ,
затова го поръчах в парливо питие .

Пробвах се с друга да те забравя ,
но съдбата ми отредена не за нея ,
а за тебе да страдам .

Денем се питам ,
защо не съм достоен за тебе .
Нощем , мога ли да избягам
далече от тебе .

Знай , че няма да те чакам ,
а ще чакам деня , в който
ти някъде ще ме причакаш .

Нядавам се за постъпката твоя ще бъде ,
от онзи декемврийски ден .
Да ми кажеш през сълзи ,
че искаш вече да си с мен .

Но помни , че не чакам теб .
За това ти пожелавам да ме откриеш ,
като самотен човек .



Прилепът

Кафяви изроди играят
със чувствата ми кегелбан.
Пилат напомпан шепне, шепне
съдбата, която вече знам.

Във спомена ще ти остана
с албанския кафяв костюм,
навел изтърканото таке –
усмихнат призрачен албум.

Обесете се в неделя,
това е най-добре.
Никой няма да ви гледа –
всеки себе си чете.

Приятелите от хартия
изрязваш с ножичката сам
и най-накрая забелязваш,
че мене май ме няма там.

Луната-хладно жълта,
окултно свети пак за нас.
Гласът ми казва „Добър Вечер,
Вашият Прилеп съм аз!“
- Димитър Воев

[Lioncourt]

Хубаво стихотворение майна.

Димчо Дебелянов ми е един от любимите поети. Тези ги знаете, но все пак...

СИРОТНА ПЕСЕН





Ако загина на война,
жал никого не ще попари -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари.



Ала сърце ми не скърби -
приневолен живя сирака
и за утеха може би
смъртта в победа ще дочака.



Познавам своя път нерад,
богатствата ми са у мене,
че аз съм с горести богат
и с радости несподелени.



Ще си отида от света -
тъй както съм дошъл, бездомен,
спокоен като песента,
навяваща ненужен спомен.


***





ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!


Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!


ПЛОВДИВ





Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.



Тук първи път чух гласа възглас: - Престани
да вярваш и да дириш - забранен е
на любовта плодът - и в зли страни
мечтите ти навек ще бъдат пленни.



И днес аз бродя в тоя скръбен град -
едничък дом на мойта скръб бездомна -
аз бродя за утехата нерад -



и кат загубен в пустошта огромна.
И толкоз черни мисли ми тежат,
че аз не искам нищо да си спомна.


СПИ ГРАДЪТ





Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...



Трепнали край черните стени,
стъпките размерено кънтят
и след мен невидими вървят
жалби за преминалите дни.



Образът на милото дете,
нявга озарило моя праг,
в спомени възкръсва - чист и драг -
и скръбта расте, расте, расте...



Тя дойде - дете - с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
на възжаждал вечна красота,
аз отвъргнах тленния й дар.



Миналото - ах, остана то
тъмен край, от скърби заледен,
и оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?



Спи градът в безшумните тъми.
На нощта неверна верен син,
бродя аз бездомен и самин -
а дъждът ръми, ръми, ръми...