Old photos from Macedonia

[PAGANE]

Йордан Хаджиконстантинов Джинот

"Битолски села вси са старо-болгари, а самий град е смешан с цинцари и селяни болгари. Цинцарите, понеже са от природи лукави, даваят свои керки (дщерки) на наши простодушни болгари за жени и тако все Битола е поцинцарено.
Това не е благочестие от цинцарска страна, но и погрешка нихна не е, ами е у митрополиту, кой за своя корист продава нашите обители на цинцари кираджии.
Болгари битолски! Ако цинцарите от Бога се не боят, поне вий убойте ся! Премислете и разсудете! Вий от при рода есте боголюбиви, благочестиви, срамота велика е и безчест е към Бога и царя да оставите тая стара обител да буде хан и конюшница.
Днеска в Битола има най-богати болгари, они са от Велес и Охрида и цинцарите не са нищо спрема них. Не знаем защо не отвараят едно болгарско училище, низ кое можат да се уразумат, познаят, че са болгари с дарови и остроумия и че напредоват в возрождението на просветата.
Они вместо това имаят училища гречески, где предаваят класически предмети, сиреч суха елиника за болгарчиня и цинцарчиня, слепа география, блудна митология и д. п. Учат по 10-12 години, па нищо не знаят, но и отческий язик изгубуват.
Да не рече некой, ето како хули врз нас. Бог да не даде! Аз не хулим, но говорим како що е приятно и право Болгарин е должен прво свой язик да учи, за мало дете най-чесно и най-благородно е, от матер своею да сиса млеко и само негова мати да го учи на страх Божий. „Начало премудрости — страх Господен.” Наши болгарчини кога почнуват да учат гречески, тога почнуват и да са безобразни, псовачи, хулници, непокорни, лениви, вероломни, небогобоязливи."

“Описание на Кр'сточва, Охрид, Битола и Прилеп", публикувано във в-к "Цариградски вестник", год. IX, бр. 422-423, Цариград, 14-21 март 1859 година


“...Без преувеличение, Смилевци спадат към най-хубавия физически тип и въплощават ония расови добродетели на македонската българщина, без които би бил немислим илинденския подвиг.” - Христо Силянов

Селяни от Смилево в началото на XX век, фотография от архива на Стефанос Драгумис с надпис: „От дебърския Галичник до Смилево, жените носят такава носия“


Учители в Битолската българска класическа гимназия в надвечерието на Илинденското въстание 1903г.

Отпред: Климент Бояджиев, Емануил Лепчев, Наум Темчев, Константин Стоянов, Лазар Цунев и Стефан Зографов. Отзад: Александър Димитраков, Атанас Яранов, Кръсте Мисирков, Панче Хаджиздравев, Антон Димитров.

[PAGANE]

Битоля, 1910.
Ottoman Imperial Archives

ПЪРВАТА АФЕРА В БИТОЛЯ – “ДОНЕВАТА”

В Битоля е бил организиран революционен кръжок през 1894/95 г., когато там бяха учители Пере Тошев, Хр. Чемков и Гьорче Петров – училищен инспектор в коколията. Започват да се набавят ками, револвери, бомби и революционна литература. За тази цел бе устроен канал от България през Виница, Кочани, Щип, Неготин, Кавадарци. Този канал беше нареден от Гоце Делчев и Даме Груев, когато са били учители в Щип. Пренасянето на бомби ставаше от кираджията Доне Щипянеца в чували с ориз. През 1897 г. есента, почти едновременно с Винишката афера, при влизането на Доне в Битоля беше заловен с 4 бомби, поставени в чувалчета с ориз. Това стана случайно, не по някакво предателство. На край града при черквата Св. Неделя колджите, които стоеха да претърсват товарите на кираджиите за тютюн, бръкват с шишове в чувалите с ориз и шишът удря в желязо. Усъмняват и заповедват да се разтворят чувалите. Доне хуква да бяга, но го хванаха. Опита се с подкуп да се освободи, но не успя. Отведоха Доне в полицейския участък заедно с 4 празни бомби. Това беше първото разкритие след 2-3 години революционна дейност и първото стълкновение с властта в Битоля.

Тогава първите ръководители на делото бяха силно изплашени да не би Доне да изкаже. Веднага се взеха мерки да му се внуши да не изказва, а ако се види, че ще изказва да се унищожи вътре в затвора. Докато отвън се вземаха тези мерки, в самия затвор Йор. Гавазов от Прилеп, затворен по-рано, влязъл във връзка с Доне. Първите дни на ареста Доне бил турен в долапа – карцер под стаята на Гавазов. Последният изкъртил дъски от пода и за да го изпита, го подканил да изкаже кои са били комитите, които са му дали бомбите. По тоговорите Гавазов се убедил, че Доне няма намерение да издава. След няколко разговора Гавазов му се открива и Доне влиза чрез него с хората от комитета. Доне бе много изтезаван, бит, горен с желязо, но остана твърд в отговорите си: “Нищо не знам, друг ги е турил, без да ме пита.” Осъдиха го на 101 години и лежа в Битоля, докато бе амнистиран. По съмнение арестуваха в града Ефрем Ризов, Петре Попов и други някои видни търговци, но с подкуп скоро ги освободиха.

Това бе първата афера в Битолския революционен окръг. Тя бе един смут в хода на делото, но от друга страна това събитие навремето си направи силно впечатление на нашето и турското общества. Твърдостта на Доне направи впечатление и окуражи дейците. Примерът на Доне изигра голяма роля. Първо, разбра се че съществува революционна организация и второ, че нейните тайни членове са твърди и верни на клетвата. Турците не се досетиха по-нашироко да изтълкуват работата, благодарение че стана малко преди Винишката афера, от която не се разкри нищо за Битолско. Доне си създаде име в Организацията като образец на твърдост при най-големи страдания. Така се създаде традиция да не се изказва нищо и при най-голям риск за живота.

След Доневата афера и особено след Винишката афера, настъпи един застой на революционната дейност в Битолския революционен окръг, защото имаше разместване на ръководните дейци – Христо Чемков беше забегнал от Битоля, Пере Тошев беше преместен в Солун, Гьорче Петров беше интерниран по-рано. Чак през ваканцията през 1898 г., когато Даме Груев беше интерниран по подозрение от Солун на местожителство в Битоля, почна на ново да се съживява Организацията в нашия окръг.

Като свърших изпита във Варош аз бях веднага извикан в Битоля от Георги Пешков и Анастас Лозанчев. Но Лозанчев се беше отказал да работи с Георги Пешков поради един конфликт с последния и то, според както ми разправи Пешков, причина е била за дето той не отишъл в затвора да погледне Лозанчев, когато бил арестуван по убийството на сърбоманина хаджи Попе от Битоля. Анастас Лозанчев и Георги Пешков бяха едни от най-първите, посветени в делото. Лозанчев се занимаваше с фотография, а Пешков беше търговец – въжар. Те влезоха в първия революционен кръжок, основан от Пере Тошев в Битоля. Двамата бяха с противополжни темпераменти. Лозанчев се отличаваше със своята нервност и сприхавост, Пешков пък със своето спокойствие и извънредно хладнокръвие. Те не можеха да се търпят и работят съвместно, ако нямаше някой по средата да ги свързва. Докато беше Пере в Битоля, те се търпяха и работеха, но после се разделиха. За известно време даже Лозанчев беше се оттеглил от революционна дейност, като се занимаваше със своята частна търговия.

Георги Попхристов - Спомени


Учители и ученици в Битолската българска прогимназия:

Долен ред: Ахил Минджов, Антон Кецкаров, Антон Наследников, Гьорче Петров, Васил Дудев;

Среден ред: Леонид Спасов от Битоля, Евгени Попсимеонов, Илия Тошев, Стефан Тафчиев от Прилеп, Михаил Николов, Васил Къртев от Дебър, Кръстьо Йосифчев, Янаки Москов от Дъмбени, Симеон Радев, Кирил Совичанов;

Горен ред:Васил Попдимитров, Владимир Робев, Вангел Поптрайков от Добрушево, Аристид Дамянов, Васил Здравев от Прилеп, Васил Константинов от Българска Блаца, Наум Иванов от Любойно, Георги Попхристов, Михаил Солунов от Прилеп, Тодор Зландов от Постово, Битолско


Възрожденската църква “Св.Неделя”
Битоля, 1905 г.


Български мост на Черна, построен при Букри ( битолско ) през Първата световна война. Съглашенска пощенска картичка

Починали в Букри

Ангел Николов Бунарджиев, български военен деец, капитан, загинал през Първата световна война

Васил Христов Мичковски, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война

Иван Балев Юрданов, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война

Иван Донев Недялков, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война

Петко Георгиев Заяков, български военен деец, подпоручик, загинал през Първата световна война

Тоню Тилев Тонев, български военен деец, поручик, загинал през Първата световна война


Иван Вазов, 7 януари 1917 г.

Битоля

Пак ще те вземем, о Битоля скъпа,
наша ти беше, и пак ще да бидеш!
Скоро пак знамето наше ще видиш,
Черна не за̀лудо кръв я окъпа.

Няма да станеш на вълци котило!
Няма духът Самуилов да плаче!
Новото иго по-мъчно се влачи:
да щем за тебе и драго, и мило.

Бурно сърце ни за тебе днес бие,
Битоля родна, и кръв го облива,
то се от мъка болезнено свива:
чакай ни, Битоля, идеме ние!


Поглед към Австрийското консулство
Битола, ПСВ.

[PAGANE]

Битола 1910та г.


Св. Недела
Битола, 1911

Въпреки лошото качеството на снимката, на надписа на входа на църквата ясно се чете:

БЪЛГАРСКА ЦЪРКВА СВЕТА НЕДЕЛЯ

1860 година е знаменателна за битолските българи.

През месец август 1860 година в тоя град се откри елински революционен комитет. Участниците бяха заловени. По решение на великия везир Мехмед Кабразла паша, който обикаляйки областта, дошел в Битоля, един от съзаклятниците - Мино Биша -бил осъден за заколение и присъдата се изпълнила на бял ден сред чаршията. Това стреснало силно гъркоманите, а също накарало турците да засилят българския елемент.

През същата година българите поискали от тамошния гръцки митрополит - прочутия Венедик - да изкара ферман за нова черква, гдето да се чете по славянски. Венедик преследван от самите гърци, които го обвинявали, че предал гръцкия комитет, се съгласил и с това искал да притегли на своя страна българите. Самото правителство, разсърдено на гърците, благосклонно подпомагаше българите. Черквата се съгради и освети през 1864 година със средства и труд на българите; нито един от гъркоманите не помогна ни с едно петаче. Пръв свещеник в тая черква беше поп Георче Апостоловски, родом от Прилеп. Отначало се служеше по ред: еднаж на славянски от поп Георче, а после на гръцки от изпратения гръцки свещеник. Гъркоманите настояваха да се служи само на гръцки.

През месец февруари 1865 год., в неделен ден, гъркоманите нападат в речената църква българския свещеник поп Георче, скриват славянските книги и заемат пангаря. Понеже в Битоля пазарен де беше понеделник, по тоя случай имало мнозина прилепчани дошли в града по търговия. Като научават за нападението, всички дотичат в черквата и се нахвърлят на гъркоманите. Става формален бой. Прилепчаните Коне Илиев, Илчо Колчак, Диме Черекзерде, Ив. П[оп]стефанов, Кимо Дейков и много други си отишли в Прилеп с разбити глави, изподращено лице, счупени ребра, ала победили: успяват да изпъдят нападателите и да им внушат респект. Стария ред на служене на двата езика се запазил.

Успоредно с успеха в борбата за черква върви и оная за училище.

На 1 януари 1862 год. в квартала „Бяла Чешма" се отваря българско училище в една малка и тъмна стая - част от елинското училище в тоя квартал. Учител на българските деца бил Иван Жинзифов, баща на известния поет Райко Жинзифов. На учителя се плащало от еснафа. В това мизерно положение училището се клатушкало до 1868 година. През тази година патриаршията вдигнала от Битоля владиката Венедик и на негово място дошел някой си Партений, прост и неопитен. По внушение на гъркоманите подал до битолския мютесариф две прошения: с едното искал възвръщането на черквата „Св. Неделя", а с другото наклеветил българските водители - д-р Мишайков и Д. Робев - като оръдия на панславизма. Тия две прошения бяха скърпени с някои подписи от гъркоманите. Същевременно българските еснафи, повече от 20 подават контрапрошения, покрити с повече от 10000 подписи в защита на своите водители. Мнозина турски първенци също се застъпват в защита на българските водители и така биват последните спасени от заточение. Владиката пренася въпроса до валията в Солун. Веднага последва анкета и българските водители бяха напълно оправдани, черквата запазена за тях и не се минаха две - три месеци владиката беше вдигнат от Битоля. На самия ден Коледа 1868 година българите изгониха от "Св. Неделя" гъркоманския свещеник и псалта.

През 1869 година доведоха от Прилеп още двама свещеници, които се явиха пред новия владика Иларион, да им разреши да служат. Владиката не само не ги приел, а поискал от властта да ги върне назад и да бъде затворена черквата. По негово нареждане, гъркоманските деца са хвърляли кал и развалени яйца по българските свещеници и първенци.

В един неделен ден, в сборната черква „Св. Димитри", след архиерейска служба, владишкия дякон държал на български слово и от името на владиката произнесъл анатема (проклятие) кой стъпи в българската черква или покани български свещеник. В „Ени-махала", чисто българска, жителите изгонват гръцкия учител и затворили училището. През нощта владиката изпраща своя дякон с неколцина гъркомани, които счупили ключа и поставили друг ключ. На другия ден цялата махала, повече от 2000 души, се явява пред мютесарифа и иска да им се предаде ключа от училището, градено с техен труд и жертви. Същевременно искат наказание на владиковите хора. Сам мютесарифа се явява, предава им ключа и се обръща към махаленците: „Деспот ефенди янглъш етмиш афетин" (Дядо владика направил грешка, простете му) След такива борби между битолските българи и гъркоманите, първите заякнали числено и усилени в съзнанието на своята народност и право, повече не могли да търпят гръцките издевателства и интриги.

На 26 октомври 1869 година, ден Св. Димитрий, храмов празник на съборната битолска църква - битолските българи забраняват да се спомене на службата в църквата „Св. Неделя" името на гръцкия владика и патриарха и от тоя ден тържествено и официално се прибраха в лоното на българската самостоятелна народна черква. На другия ден се образува първата българска църковна община в гр. Битоля при състав: д-р Мишайков, Д. Робев, Д. Радев, Д. Ацев, Ап. Камбуров, Ноне Грънчаров, Ризо Димитров и Христо Шекерджията.

Така възкръсна българина в Битоля, за да играе по-после много важна роля в културното, народностното и политическото развитие на населението в Западна Македония.

„Тоя светї храмъ на прѣсветая и славна великомѫченица Недѣля се издїгнѫ отъ основание съ иждивението на Българитѣ при владикованието на Вїсокопрѣосвещенния г-нъ г-нъ Венедиктъ Византийский който и я освети Битоля 13 октомври 1863 год.”



Кърщелно свидетелство

Битолска българска църковна община

19 новември 1870 г.




Пансиона при Българската мъжка гимназия


Българското училище в Лерин.

Леринската българска община е гражданско-църковно сдружение на българите екзархисти в Лерин. Нейно задължение е поддръжката на българските училища, читалище и църкви, както и заплатите на учителите в града. Действията ѝ са силно затруднени от многочисленото гъркоманско население и от факта, че Лерин е седалище на гръцката Леринска епархия.

В 1863 година Герасим Калугера отваря първото българско училище в село Търсие. Български училища са отворени и в Зелениче, Пътеле и Горно Върбени (Екши Су).

През 1870 година осем български първенци поставят въпроса за църковно пеене на български пред гръцкия владика Прокопий, но той отказва да ги допусне в църквата. На Цветница по време на службата в Лерин свещеник Константин Гулабчев чете евангелието на български, след което избухва сбиване между българи и гъркомани и почти целия град - около 400 семейства - се обявяват за български и българите овладяват градската църква. Същата година 120 български семейства от Лерин, подкрепени и от жители на селата Горно Върбени, Пътеле, Песочница, Неволяни и други, подават заявление до Високата порта, с което се отказват от Цариградската патриаршия и преминават под лоното на Българската екзархия.

При обявяването на Българската екзархия през 1872 година за схизматична владиката Прокопий Мъгленски с помощта на първенците, успява да върне почти всички жители в лоното на Патриаршията. Остават 40 български къщи, които се черкуват в къщата на българския свещеник поп Константин Гулабчев. През 1874 година в Лерин е отворено българско училище, в което преподава Димитър Тъпков, и което трудно оцелява между 1875-1878 година. В края на 1874 година в училището се учат 52 момчета и 18 момичета. През 1882 година е закупено място за построяване на българска църква, която е построена десет години по-късно.

След Руско-турската война (1877-1878) българската община в града е възстановена под ръководството на Константин Гулабчев. Тя обаче среща големи затруднения, тъй като местната власт не признава поп Константин за архиерейски наместник. Екзархията предприела редица постъпки пред Портата за признаването му. В края на 1881 година общината моли Екзархията да отпусне пари за построяване на училищна сграда и параклис и те са отпуснати, но при условие, че и общината ще събере доброволни дарения. През пролетта на 1883 година строежът на леринското училище и параклиса започва. От 1881 до 1883 година в Леринското българско училище преподава Яким Сапунджиев, подпомогнат от 1882 година и от Христо Донев и Михаил Кушев за отделенията. Леринската община сама уславя учителите си, а Екзархията отпуска единствено обща годишна сума за издръжката им.

Към 1895 година в Лерин българската църковна община поддържа училищата и катедралата „Свети Панталей“ (Пантелеймон).

През учебната 1886/1887 в околията има 13 основни училища с 14 учители и със 797 ученици. Класното училище в Лерин има един учител и 16 ученика. В 1891/1892 основните училища са 17, с 22 учители и 998 ученици, а в класното училище в Лерин преподава един учител на 7 ученици. Скоро след това основните училища са 25, с 40 учители и 1776 ученици, а класните училища са две, с двама учители и 22 ученика. През 1911/1912 година в град Лерин се обучават 175 български деца, в основните училища в селата 2353 ученици с 56 учители. Класни училища в тази година има в Лерин, Пътеле, Горно Върбени и Зелениче със 121 ученици. Общо за Леринската община 2474 български ученици. Същевременно в Лерин се издържа пансион за 26 деца от селата и библиотека със 750 книги. Български училища има в селата Търсие, Суровичево, Секулево, Сребрено, Пътеле, Прекопана, Попадия, Песочница, Петърско, Неред, Люботино, Лесковец, Лаген, Кучковени, Зелениче, Живойно, Горно Върбени, Долно Котори, Горно Неволяни, Горно Котори, Горно Каленик, Горничево, Буф, Бач, Айтос, Хасаново, Арменско и Арменово.

Църквите с български фермани са в Горно Върбени, Арменско, Петърско, Суровичево, Баница, Крушоради, Сетина, Пополжани, Каленик, Горно Неволяни, манастирът „Свети Лука“ край Неред, параклис в Сребрено, Бач и Крапешино. В 1912 година в Леринско българските църкви са 46, а манастирите четири - Айтоски, Крушорадски, Нередски и Арменски. През 1912 година в Лерин е посрещнат епископ Неофит, чиято обиколка по думите на Васил Трифонов се превръща във „връх на славата на българщината в нашия край“.

Сред по-известните дейци на общината са Константин Гулабчев, Васил Крепиев (Кържатев), Димуш Търпенов, Мице и Атанас Зафирови, Димитър Гулабчев, Трифон Иванов и Д. Прусанков

През 1913 година новите гръцки власти закриват Леринската българска община и конфикуват имотите ѝ.

[PAGANE]

Селани од Долно Оризари ( битолско )

Семейство в Оптичари през ПСВ




Детенца од Прилеп во народни носии
1916та год

[PAGANE]

[PAGANE]

Beginning of the school day at the Bulgarian primary school in Grubovtsi. The Bulgarian school in Grubovtsi is one of the first in Enijevardarsko, opened in 1874. „Уф Грубовци беше първото бугарско школо. Куфалово имаше три ил`ади кук`и, арно ама децата от Куфалово идейа да учат уф Грубовци. Там немаше школо. Попстаматоф(поп Стамат Танчев) дава едно писмо на дедото Аргир Авков и он ода уф Куманово и оттамка го зема на Захарийа шо беша даскал уф нашто село”,спомня си през 1966 г. Стоян Филипов eachers in Grubovtsi, in addition to Zahari Gyorev (1891-1903), are Peno Avkov, Atanas Grubeshki. In the school year 1905/06, Dionys Kirikitkov with 18 students was a teacher. In 1909 the Cukush district school inspector Nikola Harlev wrote in a report: “The school is two-storeyed, with two rooms in the attic and well-lit. The classroom is 6X6X3 in size, the other is smaller and serves as an accommodation. ” In the school year 1911/12, 53 children studied at the Grubovo School before the outbreak of the Balkan War. On May 11, the Day of the Slavic Enlighteners Cyril and Methodius is traditionally celebrated and the annual exams are held. After 1913 celebrations were banned, inventory and Bulgarian supplies were destroyed by the Greek occupiers and a Greek teacher came to the village.

[PAGANE]

History of family archives. Trayana Atanasova Boyadzhieva, together with her little brother Peter, on their wedding day in 1924 in the village of Kufalovo, Thessaloniki. She is twenty years old, Peter is only seven. They are filmed as a memorial before being forced by the Greek authorities to leave their native land forever. They arrive in Bulgaria and settle in Kableshkovo. In 1944, the boy in the picture was already a 27-year-old man. He was killed on the Srem front, between Croatia and Hungary. In the military archive, the summarized information is as follows: Petar Atanasov Dimitrov rank: Private, recruitment: 1917 Part: 24th Infantry Regiment, 5th Company: Gorno Kufalovo, districts: Enezhivardar date of death: 22 December. 1944, where he died: Grabovo village, Croatia where he was buried: Lovas village, Croatia; DVIA, f. 39, op. 3, AU 105, § 19
Ninety years later, we publish this photo on our page. We are provided by Yaroslav Baleva, Trajan's great-granddaughter. Thanks also for the stored family memory.


To commemorate before leaving home, 1923. The Rose family from Grubevtsi village, Enijevardarsko. A year later, all residents of the village were forcibly displaced and settled in Bulgaria, mainly in the area of Asenovgrad and Plovdiv.


Oven in the village of Grubovtsi, Enige Vardar from the mid-19th century. The photo is dated 1969. The oven is built with materials from the ruins of ancient Pela. In the early 80's was destroyed like anything else from the period when the population was entirely Bulgarian. Today in Grubovtsi are preserved only the old Bulgarian cemeteries and a bearing wall of a Bulgarian house, which the Pontiac local historian Theodoros (Mimo) Celpidis has preserved with a plaque. According to him, many of the newly built houses in Grubovtsi are on the foundations of the old Bulgarian homes


Today is the 35th anniversary of the death of Lazar Atanasov Filipov, my grandfather. Born in the village of Grubovtsi, Enige Vardar, he remains a young orphan. My great-grandfather Atanas, mobilized in the First World War by the Greeks, refused to fight against the Bulgarian army and deserted. With my great-grandmother, Maria was killed by the influenza of that time (Spanish flu). Today they rest in the Bulgarian cemeteries of Grubovtsi. Expelled by the Greek authorities, his grandfather Lazar left his native home and arrived as a refugee in Bulgaria in 1924. During the period 1934-36 he was a cavalryman at the Sofia Cavalry School. An excellent rider, he happily remembered his military and sports training. He often gives guard at the entrance of the royal palace in Sofia, where he is greeted by the Tsar Boris the Third. During the Second World War he was in the ranks of the Bulgarian army in Skopje. For the rest of his life, his grandfather did not forget the native land, the speeches, customs and traditions of the Macedonian Bulgarians. In 1978, when I brought him a finger from his parents' grave, he burst into tears. He never lived to see Grubovtsi. Today we are inspired by my father and his firstborn son, Atanas Filipov, to write this page in his memory. I am posting my favorite photo until the end of his days, which is kept today by my uncle Nikola Filipov. Rest in peace, Grandpa!
04/25/2020 With Love, Lachezar Filipov


Konѝkovo (in Greek: Δυτικό, Dietiko, until 1950 ,τίβα, Stevia, until 1926 Κονίκοβο, Konikovo) is 4 km from Grubovtsi and 20 km northeast of Enije Vardar, Aegean Macedonia. It is located in the northwestern end of the Pazar field. In 1848, the Russian Slavist Victor Grigorovich describes Koninono as a Bulgarian village in the Essay on Traveling in European Turkey. According to statistics by Vasil Kunchov ("Macedonia. Ethnography and Statistics") by 1900 Konikov has 170 Bulgarian residents. According to the secretary of the exarchate Dimitar Mishev ("La Macédoine et sa Population Chrétienne"), in 1905 there were 200 Bulgarian exarchists in Konikovo and a Bulgarian school was operating. The Cukush district school inspector Nikola Harlev wrote in his "Report on the audit of the village schools in the Eniwévardar khaza in March 1909:" Konikovo, 16 / III, 1 3/4 h. From Livaditsa. All 13 Bulgarian Exarchate Houses, Chiflik. They go with agriculture, farming and viticulture. After the Inter-Allied War of 1913, the village was occupied by Greek troops and remained in Greece. In 1926 it was named Steve (Στίβα) and in 1950 Δυτικό / Ditiko. Greek refugees are settled in the village and 15 Bulgarian families are moving to Gorni Voden, Asenovgrad and Plovdiv.

[PAGANE]

ALBERT SONICEN IN LAKE Lake
On March 12, 1906, the American publicist Albert Soniksen lodged in the hut of Duke Luka Ivanov in Lake Enidwardar (photo is his). It was built with several others in the southwestern edge of the swamp to control movement to and from Voden. On his first night, Sonixen describes it: “In the evening we gathered in the big hut where the Chetniks were sleeping. A large fire was burning in the middle, smoke billowing through the reeds on the roof. At the bottom, there was a large rug on the thick papur flooring. Here Luka Ivanov, Todor and I established our permanent residence. No aristocratic salon was better equipped with weapons; Manlycher's carbine, bayonet and nagant hung above the head of every sleeping chetnik. " In the morning, the Apostle Petkov arrives in a boat with two troops. The American will remarkably describe his encounter with him. a dagger with a silver handle hanging on his cartridge. And if I did not know him, I would get who he is, because his portraits hung in all the pubs in Bulgaria, just in those comitic clothes. I met with the Apostle last year and he knew me. " Bai Postol invites them to breakfast in his cabin and they accept. With excitement and revolutionary thrill, the American will describe the whole world to learn about the lives and exploits of these great Bulgarian voivods....


Polio vaccination for men, women, children in the Vardar River, Aegean Macedonia by the French Ministry of Health. Dated 1916/17


Rugunovets (Karasule Tour, in Greek: Πολύκαστρο, Polycastro, until 1928 Καρασούλι, Karasuli) is a town in Central Macedonia, the birthplace of the prominent Bulgarian voivodes Ivancho Karasulia (1875 - 1905), Spiro Ivanov Karasulov 1929 and Hristov 2929 (? - 1905). In the nineteenth century Rugunovets was a Bulgarian village in the Gevgelian region of the Ottoman Empire. The city is located in the district of Boimia, on the left bank of Vardar, opposite Boymitsa. A village committee was established in 1895 in the village. By 1900 the village was completely under the rule of the Bulgarian Exarchate. According to statistics by Vasil Kanchov (Macedonia. Ethnography and Statistics) since 1900, Rugunovets has been populated by 340 Bulgarians, 200 Turks, 12 Circassians and 55 Gypsies. According to the secretary of the Bulgarian Exarchate Dimitar Mishev ("La Macédoine et sa Population Chrétienne"), in 1905, there were 312 Bulgarian exarchists and 144 Bulgarian patriarchal Greek citizens and 30 Gypsies and a Bulgarian school. After the War, the village remained in Greece and a large part of its Bulgarian population emigrated to Bulgaria. In a report from Thessaloniki in April 1914, Bulgarian diplomat Socrates Todorov wrote: "Whole caravan refugees from Kara Soule, Dabovo, Boymitsa, Kufalovo and Machukovo arrive in Thessaloniki every day." Greek refugees from Asia Minor, Pont and Eastern Thrace, as well as Karakachans from Bulgaria settled in their place and 71 new immigrants officially immigrated to Bulgaria in 1928. The town was renamed to Polycastro, with Anton Rugunovets (1904 - 1991), Minister. - Chairman of the People's Republic of Bulgaria from 1956 to 1962 and Atanas Kostov (1911 - 2004), Mayor of Plovdiv in the period 1959-1963.

[Vojnik]

Goce Delcev as a child on the right with his family.

[Serbian Eagle]

Скопље помегју двете светски војни https://imgur.com/a/Yyuxu3o